Неочаквани хубави неща

Аз спирам да започвам деня си с “Днес ще свърша туй, туй и туй и нищо повече няма да ми се случи”. Всеки ден се случват някакви странно хубави неща и по-добре, че не ги знам предварително.

Ето вчера например. По план си изпринтирих всичко, що ми трябва за кандидатстването, и мислех че приключих с деня. Но едно съобщение в скайп от преди 3 дни доведе до един разговор и до покана за караоке вечер. Тия дни съм толкова антисоциална, вглъбена в едни и същи тъпи мисли, че наистина умирах за някакво развлечение => кандисах веднага.

На път за Часовника срещнах Поли и това беше също огромна изненада. А тя веднага се сети коя съм, не знам каква памет има при положение, че не се спира, но явно в мен има нещо отличително, което никакво рязане на коса не може да скрие.

Всъщност отидох основно с надеждата да се порадвам на чудната двойка Стилияна и Андрей.  И да гледам сеир, естествено. Не очаквах, че ще ми отнемат музикалната девственост и ще ме измъкнат да пеем. Първият ми път, “John the revolator”, си беше дизастър. Стилито може да пее, при това отлично, но не се сети коя е песента. Аз и Нели отлично я знаем, ама нямаме гласовите възможности да я изпеем. Все тая, фън да става. “Du hast” е класика за завършили Ньемска гимназия, ние ако това не изпеем… И за завършек – абсолютната класика “My heart will go on”…

А аз по навик се будя всеки ден точно в 7 и това е наистина много странно. x.x Но да видим какво ще излезе от днешния ден…

Македонци бе

Не, просто не мога.

Попаднах на този блог: http://jovanatozija.blogspot.com/ и не мога да не го споделя. Авторката, македонка, е студентка в Германия и пише ли, пише:

За блогот

Германија е многу убава земја, со чудни, за нас балканците малку неразбирливи луѓе со уште понеразбирлив менталитет. Јас пред извесно време се преселив во Германија и добив нагон моите студентско гастарбајтерски згоди и незгоди да ги споделам со вас. Во овој блог нишчо немат мамено.

10 работи зошто ја сакам Германија:

Германците се reliable
За жал немаме македонски збор за reliable, па морав вака. Кога ќе кажат дека ќе пратат маил до 10, праќаат маил до 10. Кога возот треба да стигне во 10.27, стига во 10.27. И неизмерно ме прави среќна што не мора да чекам академски четврт, секој пат кога се договарам со некого. Колку и да се вадам од кожа што задоцнување од една минута сепак го сметаат за задоцнување, многу ценам што го ценат твоето време.

10 работи зошто ја сакам Македонија повеќе од Германија:

9. Немаат смисол за естетика
Опседнати се со тоа што го носат да им биде удобно. Тоа резултира со екстремно грди и за модата понижувачки комбинации и испади.
* Сандали и чорапи – удобно и практично, ем си си ги луфтирал нозете ем не ти било ладно.
* Шушкавци – Ги носат зиме, лете, дење, ноќе само зошто им се практични. Дека во секој момент може да заврне. Ако имаат чадор во ранецот, шушкавецот и ги штити од ветар.
* Ранци – Ги обожаваат, повторно зошто се практични. Ние ранци носиме на школо и на излет. Геманциве ранци носат кога одат на шопинг, кога одат на кафе, кога одат на работа и секогаш носат литарска флаша вода пикната од страна на ранецот, да не им се припие вода ме разбираш… И заради тоа постојано изгледаат како туристи. Во споствениот град.

Готино четиво!

21 часа

За 21 часа пропътувах растоянието Бургас-София два пъти и си свърших работата. Геройско постижение.

Суши

Доживях да сготвя суши у дома. Според майка аз съм кухненско бедствие (рядко се случва да изявя мерак да готвя, камо ли пък наистина да спретна нещо, но след мен винаги остават запомнящи се апокалиптични гледки на тенджери и прибори). Жалко, че нямам много талант… то не беше котлона, загорелия ориз, петната от соев сос…

Новината е, че водорасли нори в Бургас ИМА. След неуспешно щурмуване на Кауфланд, Билла и Пикадили, ги открих в Карфур, благодарение на Т. и първата хипермаркетова работничка, която не блокира като я питах за водорасълите…Даже има два вида – 5 листа за 5 и нещо или 10 листа за 7 и нещо. Взех от вторите. Ориза е 2.50 някъде, плюс ролца от раци за 2 и нещо и соев сос за 1.30. Абе към 15тина лева са съставките, които на мен са ми достатъчни, защото не обичам уасаби, камо ли хряновите работи.

Начинът на приготвяне няма да го обяснявам, има рецепти навсякъде, само искам да знам как да не загаря ориза при варенето. Вярвам, че ще се науча и да завивам рулата по-хубаво, че тоз път не се справих добре. За рязането да не говорим – в къща с македонка остър нож не бива да има, е девизът вкъщи и затова прибегнах до скалпел от Т., хах. Накрая измих къде 3 тенджери, чаши, вилици, ножове, скалпел, белачка за краставици, дървени подложки…но! Важното е, че беше вкусно и нямаше фрапираща разлика от сервираното в “Хепи” или опитаното на Бункасай.

Следващият път: по-добри.

(А тази нощ пътувам и утре ме чака страховит ден, но й се видя края на одисеята с документите за Германия. Искам всичко да приключи благополучно. Искам във Франкфурт, искам, искам, искам.)

Der erste Arbeitstag

“Здравейте. К. провежда кратко проучване. Колко често посещавате хипермаркета? От коя част на града сте, бихте ли ми показали на картата? Получавате ли редовнорекламни материали на К.? А колко е приблизителната ви сметка днес? Благодаря ви, желая ви приятен ден!”

Този диалог го проведох днес 110 пъти. Сто и десет. -_- От днес до неделя работя като интервюирач в една известна верига хипермаркети, не е зор да се сетите коя, ама викам да не я споменавам, че ни засипват с някакви тайни кодове и глупости. ЦРУ ряпа да ядат.

Кандидатствах по интернет-обява в джобс.бг и ме взеха, изискваха немски и английски за провеждане на интервюта. Впрочем немски и английски ни трябват, за да се разбираме с Фредерике, супервайзърката, иначе за 6 часа интервюиране днес срещнах само един англичанин. И генералния директор на К., хаха.

Беше фън. Тъкмо ми беше втръснало да говоря тия идиотщини и видях група немци. Засилих се, представих се и тамън да задам първия въпрос, единия ме спря: “Хм, този не бива да го интервюираш, това е генералния директор на К. за България” Аз пламнах като Цеко, когато преписва и почнах да се извинявам. Хер Ни-нам-си-кой обаче се обърна към мен, да споделя впечатления от интервютата и ми зададе сума въпроси относно районите на града и клиентите. Аз с такъв кеф му отговарях на съвършен немски, че накрая чак той ме похвали. Отдавна не бях изпитвала такова задоволство от себе си.

За 6 часа работа днес имам доста забавни мигове. Например как с влизането си в К. и представянето си на бюро Информация (”Здравейте, за маркетинговото проучване съм, къде ни събират?”) ме пратиха в кабинета на управителя и ми казаха кода на секретната врата ей така, без да им дреме. Или пък наблюдението, че всички дядовци между 9 и 11 са със зачервени очи и винаги, винаги имат със себе си бутилка бира. Или онази баба, която реши, че щом съм с червена блуза, значи съм бюро за оплакване и почна да ми вряка, че го нямало тиганът от брошурата (”Аз за този тиган съм дошла, пък те не ми го дават, пътувал бил, кода не знаели, ужасни сте, повече няма да стъпя тук.” “Госпожо, обърнете се към бюро Информация, ето нататък, до изхода.”) Бабето след половин час победоносно мина покрай колежката стиснала здраво драгоценния тиган, но пак не благоволи да отговаря на въпроси. И един мускулест тъпанар не щеше да ми каже от кой район е, но упорито искаше да ми даде ЕГН-то си. Или “Ако кажа, че съм от Айтос, ще спечеля ли нещо?”. И още и още…

Абе, наших се на забавна работа, ако накрая платят и обещаните пари ще е супер. Дотогава запомнете, че усмихнатите и изсилено любезни момичета, които ви посрещат след касата със “Може ли да ви зададем няколко въпроса?” не са агенти на ДАНС, а изнурени същества, станали в 6, за да задават четири идиотски въпроса на всеки срещнат.

Антидепресанти

Завърнах се от село успешно, след едно забавно пътуване с автобус и такси. Прекарах пет чудни дена на слънце и сянка, брах ягоди и закусвах череши, бабини питки, баница, палачинки, всичкооооо, що ти душа сака. Беше като онази дзен релаксация, когато събираш сили преди решителната битка. А битката започва в понеделник в 5:30, когато ще си получим дипломите.

Unbemannt

Коренът на думата “unbemannt” е “Mann” (мъж, човек), мисля, че бих я превела като “обезмъжен”, звучи смешно, но от 3 дена насам и в следващите 6 седмици ще съм това състояние. Обезмъжена.

Всъщност животът без мъжко рамо, на което да мрънкаш, и човек, с когото да си пиеш бирата къде ли не, не е чак толкова непоносим, колкото ми изглеждаше, че ще е. Започнах да чета “Изкуството да бъдеш Бог” и още първите изречения ме грабнаха (цитирам по памет): “Животът е труден. Проблемите на много хора произхождат от това, че те не могат да възприемат този факт.” Аз пък го възприемам.

Прочетох “Гай джин” и “Крадлата” на Нгуен Хонг, първата ставаше, като бледо подобие на “Шогун”, но беше боза в голямата си част, “Крадлата” пък се чете за 3 часа и ужасно пропита с мизерия и мъка. Ако някой някъде си мисли, че животът му е мизерен и лайнян, да вземе да я прочете. Ако и след това е убеден в безнадеждността си – да си тегли куршума.

Имам тонове Hooverphonic на плеъра, да, те имат и други постижения освен “Mad about you”. Реших да се замонаша за няколко дни – утре отивам на село и мога да остана най-късно до 18ти. От 19ти нататък програмата е плътно заета – обучение, диплома, работа, изпращане на документите за Г-я, ходене до София. Тайната ми надежда е, че на 30ти срещи 1ви ще съм във Велико Търново, но е твърде рано дори да се надявам. Нямам търпение да дойде август месец, честно.

Бункасай – Велико Търново

Бункасай – празник на японската култура, принципно провеждан всяка година в японските училища. (Из английската уикипедия)

В България се провеждат няколко бункасая – във Велико Търново, в Русе, в Свищов. Тази година нещо ме изтрещя и реших да посетя този във В.Т., точно 3 дена след рожденния ми ден.

По план трябваше да отида с още 2 моми.

Ихааааа!

Това се казва завършек на 12 години ходене на училище!

На 19

И така от вчера съм на 19 години. Рожденният ми ден се получи приятно тематичен, с японски привкус, беше приятно, въпреки градушката. В стаята ми се игра “Не се сърди, човече” и един чифт чорапи изчезнаха (бяха открити след полунощ чак).

Днес си получих новата лична карта, след като бях набедена от жената в РПУ-то, че ще й открадна химикалката (Идва време да се подпиша за приемане и никъде наоколо няма химикалка. “Уф, пак ги откраднаха” – мърмори жената и държи химикалка. “Дайте ми вашата да се подпиша” – предлагам. “Да, бе, ще ти я дам, нали ще я откраднеш!”  xDDD.)

Та документчето за самоличност важи до 2019 г. Гледам си снимката – с къса коса, както винаги несиметрично лице, очи, не знам защо изглежди сини, поглед, който в зависимост от настроението, може да бъде тълкуван като отегчен, сериозен, компетентен или просто празен, и си мисля, че ще е хубаво, ако до 2019 някак си се запазя в този си външнен вид. Не знам, тази година ми се струва адски далече. Ще съм на 29. Леле! Май ще трябва да имам семейство и деца (мама ме е родила на 26…), работа, дом… Ух, ужасната мислеща бръчка се появява между веждите ми… очакват ме само сложни неща…

Искам: на 29 да имам достатъчно много пари, за да живея без лишения, и достатъчно малко, за да не се притеснявам за тях, да имам до себе си някой, който ме разбира и търпи и подкрепя, да съм била в Япония поне веднъж и да съм пътувала със самолет поне 9 пъти, да съм малко по-висока и малко повече килограми, гърбът да не ме боли много и да живея в дом, който съм пообзавела с някои мои хрумки… (Тук е мястото, Хез да каже “Внимавай какво си пожелаваш”. Внимавам!)