Ясно си спомням 27ти септември миналата година – лежах болна с температура. След като ми мина се заредиха едни от най-щастливите ми дни. Тази година пак се разболях, но не на 27ми. 3-4 дена преди това, докато Ева бе в Лайпциг. Дигнах температура, стомаха ме заболя… увих се в одеял и плаках, че няма никой наоколо, че съм оставила толкова хора, от които сега имам зверска нужда, на 2300 км от тук и че няма връщане назад. Когато ми мина, реших, че това е било най-лошото, което може да ме сполети, спомних си думите „Първият месец е най-тежък, после всичко се нарежда“. Реших, че занапред ме чакат само добри неща и с радост посрещнах Ева петък вечерта.
В събота отпочинахме заедно, показа ми още няколко забележителности на Гелнхаузен и се подготвихме мислено за следващия ден, за който тя си беше запланувала една разходка, а аз оглед на жилище, за което таях много надежди.
И така, в 8:30 излизаме и без да бягаме хващаме влака за Фр. От там – автобус до квартала, където е жилището. Близо до Месе-то, с 2 жени за съквартирантки. Кварталът не е лош, но ни отваря една жена, която говори на иш-миш и не е момичето, с което се чух в началото. Изведнъж се оказва, че не са те 2 жени съквартирантките, а двама мъже. „И, абе те никак не чистят и искам да дам стаята на момиче да чисти и да фърля боклука, аз не мога току тъй да плащам и на чистачка. И ше се нанесеш без договор, може когато си искаш да си тръгнеш“ – фъфли госпожата, а то си звучи направо „може когато реша да те изхвърля“. Накрая един поглед на пощенските кутии показва и че съседите всичките са гастарбайтери от югоизточната съседка на България и аз тотално се отказах. Транспортът в квартала беше ужас, побягахме за един автобус до гарата и хванахме есбаана до централната гара и от там – към Майнц.
Бях в кофти настроение, логично, но едно преповтаряне на сцени от “Бягай,Лола“, тоест спринта от 5 до 23 коловоз за да хванем в последния миг влака за Майнц ме разведри, или поне ме подсети, че имам по-голям проблем от липсата на жилище, а именно скапаната ми физическа форма. Трябва да спортувам и да се храня добре.
Майнц е най-красивият немски град, в който съм стъпвала досега. След като слязохме на Майнц-Кастел ни упътиха към спирка на автобус към центъра, след който автобус побягахме да го хванем (пребройте в цялата история за колко превозни средства ще бягаме днес). В центъра – катедрала на 1000 години:
Освен масивни и прекрасни статуи, знаете ли какво друго имаше вътре? Деца! Хиляди деца, църквата беше претъпкана с деца, така наречените министранти, тези, които не са приели първо причастие. Беше толкова странно за мен, почти болезнено. От амвона говори дори президентът на областта и се обърна към това огромно множество и им благодари за ангажираността, каза, че не готино да седиш и нищо да не правиш за обществото, в което живееш, а готино е да си ангажиран. „Божия служба идва от „служа“, но да служиш не е винаги неприятно. Да служиш значи да си зададеш въпроса „Какво мога да сторя за да направя света по-хубав? За да ти помогна? За да живеем всички добре?“ Започнах да разбирам какво значи думата общество. Нормално общество. Естествено, че ми стана кофти като се сетих за нашите църкви, пълни с бабички, събрали се на седенка, с поповете с ролексите, за лицемерието, за показността, за това как всеки си гледа своето и „не е важно на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле“. И си спомних защо пътувам: за да знам, че може и иначе.
В катедралата имаше едно ъгълче с един лабиринт:
В текста се говори за лабиринта в живота и т.н.,което пряко кореспондира в ума ми с Мураками и „Кафка на плажа“. Посланието е хубаво и вдъхва надежда по един нетрадиционен начин.
Излязох от катедралата наистина изпълнена с надежда, с Ева обсъдихме отново разликите между тук и там и поседяхме на пейка срещу река Рейн. На 2 улички и на тази пейка за миг имах усещането, че съм си в Бургас. На улиците – заради чинарите. На пейката – заради водата и спокойствието.
По-нататък из парка имаше пазар, това е сладурско есенно щандче с есенни цветове и декоративни глупости.
Но ние се връщаме на площада, който е превърнат в празник за децата, онези същите, има какви ли не щандове и атракции. Ние сме впечатлени от машината за сечене на монети и се нареждаме на опашка, да се сдобием и ние:
Ванка, имаш си монета по случай хиляда годишнината на Майнцката катедрала, ще си я получиш при пръв сгоден случай. :)
Но същински удивена съм от обърнатата камбана, на която като й търкаш дръжките, почва да кънти и водата вътре подскача на капчици:
Страхотно енергизиращо беше. После вървим към площада на Шилер и към момента, когато аз ще направя една великолепна снимка, но преди това аз като турист на един паметник:
И както си се разхождаме пред розовото кметство се обръщам към фонтана на средата на площада, фонтан, само по себе си, убийствен, и виждам тази дъга:
Тази снимка ми е голямата гордост за деня.
Поседяваме на пейките и обсъждаме как ще си намерим къща в Майнц, защото това е безбожно хубаво градче. Накрая хващаме тролей към гарата, а там Ева пита един служител кога е следващия влак за Дармщад и според нея той й е направил комплимент като й каза, че е след 2 минути от 4 коловоз. 2 стълби нагоре, 2 надолу и ние сме във влака. „Е, отдавна не бяхме бягали“-отбелязва Ева, а вие си спомнете, че Ева е точно с 30 години по-голяма от мен. Колко хора на 49 бягат за влака? Страшно й се възхищавам за спортния дух.
Пристигаме в Дармщад в 5 без 15, правим добро дело като помагаме на едни колоездачи, изпускаме тролей за където ще ходим, но виждаме кино. План-максимумът ми за този ден включва дори да гледам филма за Коко Шанел (намерение още от преди изпита за СУ, когато видях трейлъра), ама във Франкфурт в 7:30. Разбираме, че в другото кино в Дармщад го имат в 6 и решаваме да го включим в графика. Но дотогава – марш към… Хундертвасър. (Добавете в списъка още едно бягане за автобус тук. )
Кой не знае Хундертвасър, кой не е чувал за него. И аз бях там, и аз видях Валдшпирале:
Страхотно настроение ми създаде комплексът. Какво ли щеше да е, ако повече къщи бяха така лудешки шарени? Мисля дори че преодолях любовта си към правите ъгли след като видях това.
След това марш към площада с Л, където е киното, първото студентско намаление в живота ми, телефонен разговор с моите и тряс – на най-меките седалки в една мънинка, но мн уютна зала.
Трейлърът на „Die Päpstin“ много ме привлече, май това ще е следващия филм, който ще гледам. А филмът за Шанел беше…. беше супер. Наскоро четох в едно немско списание статия за Одру Тоту и авторката казва „Тоту има отвратителна сталкърка и това е Амели Пулен. След този филм я карат да играе само Амели Пулен. Дано в Шанел в различна“. И тя е. Много чувствено, много силно изпълнение, операторство, музика, реплики… Напълно се отпуснах. Зарадвах се и че Ева се наслади на филма. „Прекрасен завършек на днешния ден“ – отбеляза тя на излизане.
В тролея за гарата тя опитва да синтезира деня: „Все едно от Бургас отидохме до Сливен, после до Ямбол, бяхме на кино в Ямбол и сега се прибираме“ „Моля те, не сравнявай Майнц със Сливен“ – казвам и двете избухваме в смях, зареждащ и изпълващ.
А на гарата всички тичат, значи тва май е последния влак за Франкфурт. Ще тичаме и ние, колко му е… сефте сякаш. Изсипваме се в 9 без 10 на гарата във Франкфурт, и имаме към 40 минути до влака за вкъщи. Време да поседим в книжарницата. Аз потъвам в книга със заглавие „Инструкции за употреба на Япония“ и откривам както неща, които вече знам, така и такива, които не знам и които не предполагам, че ги има. Все така нямам търпение да започвам следването.
Накрая някак си към 10 и нещо сме у дома, за да разберем, че Ангела Меркел е новата стара канцлерка, което не знам дали е добре или зле, но знам, че имат социалистическа партия, в която си говорят на другарю и другарке. Един шоколадов мус преди лягане и после 8 часа сън. Толкова за един 27ми септември мисля, че стига.
