Anego

Човек и добре да живее, накрая сяда да гледа сериал. Винаги ми е било мъчно, че Слънчавият лъч си има “Lost”, “Supernatural”, “Prison break”, “Dr. Haus” и “Dexter”, а аз едно аниме от 10 епизода не мога да изтърпя. И все пак, преди 2 дни се поразрових около един симпатяга - Аканиши Джин и открих че и той участва в драмичка (дорамичка де). Въпреки продължителността от 60 минути на всеки епизод, се зарибих още в първите 20 минути на първия.
Първо, няколко думи за Джин. Джин е айдъл. Не като българските естествено. В Япония си падат по мултифункционалните неща, така че Джин може да се усмихва, да си върти дупето, да танцува, да бъде актьор и още куп други полезни неща. Има повече фенки от населението на Япоия, сигурна съм. Между другото, покрай него открих че има хиляди уикипедии:
Джин, Джин пак, Джин в друго уики, Джин аген
Стига толкова за него. За какво става дума в сериалчето: имаме една прекрасна office lady, която е всеотдайна и услужлива и винаги изслушва и помага на младите работници в компанията. Младите, защото тя е на 32, пределната възраст за моминстване. Общо взето ситуацията й е кофти, защото е сама, въпреки хилядите опити на майка й да я сватоса за някого на blind date. Проблем е и че си пада по мъжа на нейна приятелка, който я е спасил от мръсен пияница в метрото. И за капак на всичко, сред новите employers е и Аканиши Джин, който се влюбва в нея, въпреки че е 11 години по-млад от нея. Въпреки че се целува и с двамата и дори се събужда в леглото с Джин, не можах да я намразя. Просто няма такава симпатична кака като нея. Между другото, заглавието “Anego” значи именно “Кака” (винаги съм се чудила в кои други езици освен български имат специално понятие за кака).
Та, в рамките на 10 епизода съм се смяла и плакала с кака Нода. Колкото и бозав да е сценария, след всеки епизод ми става светло на душата. Причина за това може би е ендинг-песничката: Нана Китаде “Kiss or Kiss”

Целият сериал е качен в bgshare. Ако имате 10 часа, в който ви съпреживяват разни трагикомични случки, гледайте го

 

Честит празник на българската…хм, армия?

Гергьовден е. Докато агнешкото се пече във фурната, навън гвардейците маршируват, а в София дори прехвърчат шестте хеликоптера на държавата. По този случай два вица:

Китай пискали от Македония военна помощ. Македонците мислили и спорили и решили да им дадат един танк. Обаче от китайската делегация казали, че е малко. След още спорове македонския министър на отбраната въздъхнал “Хайде да им дадем и втория и да приключваме”.

На сутрешния преглед командира пита войниците:
- Произшествия има ли?
- Не, само дето се счупи сапа на лопатата.
- Каква лопата?
- Ами тази с която погребахме кучето.
- Кое куче?
- Ами това дето го ритна коня.
- Кой кон?
- Този дето носеше вода.
- Каква вода?
- Ами за пожара.
- Какъв пожар бе?
- Ами оня дето изгори щаба на поделението.

Да се молим Богу, да не ни се налага да разчитаме на услугите на армията. Бог да пази България. И здраве и късмет на всички Гошовци, Жоровци, Гергани и Галини! =)

 

Как побългарихме оризовите спагети…

Неотдавна ходих до “Пикадили”, за да задоволя черната си страст към азиатска храна. Освен рамен-полуфабрикат (наречен от майка “къдрави спагети”), бамбукови корени и други странни на вид неща, се сдобих и с оризови спагети. Приличат на обикновени спагети, през които е минал валяк. Потънаха някъде в шкафа. До днес…

Насред чистенето майка каза “Маги, вземи сготви ония оризови спагети”. Шах и мат. Взимам опаковката и там пише, че трябва да се накиснат 3-4 минути във вода и после да се запържат. Нищо повече. Киснах ги 5 минути, не омекнаха. Опитах да ги запържа - залепнаха въпреки маслото. Изкарах малката част, която бях запържила, в една чиния. Опитах ги. Може би след около 3 дена храносмилане, щяха да бъдат разградени напълно…

Предложих на майка алтернативата - да опържа яйца. Йок. Тя огледа полесражението и каза, ще ги сварим като обикновени спагети. Бухна ги в тигана, сложи вода и ги остави да кипнат. Намалих ги после, вариха се, сложихме ги в чинии. Малко сирене и лютеница и те ставаха за ядене. Да им се ненадява човек…

 

Не правете моята грешка!

Не правете моята грешка - да гледате “Път към отмъщение” и “Breaking and entering”

Първият е досаден и скучен филм за трагедията на едно дете на гангстер и о, как то след всичко което му се е случило, разбира че проблемите не се решават ” само с юмрук и картечница”. Бла-бла. Джъд е фотограф-некрофил, но има само 5 минути екранно присъствие. И въпреки, че е разтреперващо добър, не може да спаси филма от тъпотията, с която е пропит.

Вторият е още по-досаден и скучен, защото всеки герой в него казва минимум 10 пъти “Съжалявам”. Филм за това, колко лошо нещо е лъжата. Бла.

Хубавите филми с Джъд привършиха. Враговете ми могат да ликуват.

 

eXistenZ

Страстната седмица с филми с Джъд продължава. Маратонът е навлязъл в критичната точка.

eXistenZ е филм за реалното и виртуалното, за игрите, които обсебват човека. Признавам се за бавномислеща мърда, щом едва накрая осъзнах, че филмът е сайберпънк. Основната причина беше, че под сайберпънк си представям метални машини. Докато във филма имаме уродлив мърдащ и джвакащ гейм пад, от който излиза черво-подобен кабел, който трябва да бъде заврян в дупка на гърба на Джъд. Не, бе, не е смешно, макар че го описвам идиотски.  Всъщност е страховито. Защото всичко е адски убедително. Накрая всичко се изяснява, макар че със смела фантазия, може да се хване логиката още в средата на филма.

Наистина се радвам, че никога не съм се зарибявала по игра.

 

Мъдростта на крокодилите

http://www.imdb.com/title/tt0120894/

Доживях и до това - Джъд Лоу да се представи за българин. И по-лошото - да се казва Steven Grlscz.

В “Мъдростта” Джъд привидно е това, което е по принцип - онзи, който пуска очарователни усмивки и взима хубавата жена. Само че… не е така. Имаме един Джъд, който е гениален художник, който умее наполеоновското рисуване с лявата ръка и писане с дясна едновременно, и който на всичкото отгоре е одъртял вампир, нуждаещ се от кръвта на жена, която го обича. Пък коя обича той е друг въпрос. Джъд е мрачен, с тъмна коса, тих и затворен. Проблеми има, колкото щеш - преследван е от противен полицай (е, няма по-противно изражение от това на Тimothy Spall) и от банда зализани италианци, които искат жена му. И на всичкото отгоре, му остава съвсем малко живот…

Филмът е с няколко доста философски диалога. Но не толкова, че да ви втръсне. Има и свежи неща и Джъд понякога пуска малко чар в действие. Въпреки че уж става дума за вампири, не очаквайте див екшън и много кръв. Кръвта е малко, с изключение на края, който е доста крийпи. Филмът не е сниман по десетките интересни начини като Sleuth, но няма дразнещи моменти. И Джъд е безумно сладък, докато рисува.

И най-сладкия момент: Whatever my faults, malice isn’t one of them.

 

Изводи

Та, изводите от днес са следните:

1. Когато най-малко очакваш, се случват най-интересните неща.
2. По време на презентация най-важното е да държиш лист хартия. Пък бил той и празен.
3. Празния лист е на оценка по биология, ама празен поглед вперен в теб е на нерви и пресъхване на устата.
4. Никога не подценявай зайците!
5. Хубаво е да откриеш умен човек. Макар че се крият адски добре.
6. Рени е велик шофьор.
7. Колекцията ми от неща, свързани със, винаги може да нарасне.
8. Пържа картофи невероятно.
9. Алфи е прав: “No good deed goes unpunished.”
10. Пропуснах да кажа, че Дж. Л. е прекрасен.

=)

 

Maggie and me

Вчера имах имен ден. Да, казвам се Маргарита. За щастие, рядко ме наричат така. Маги. Това съм аз. Вчера попитах майка защо точно Маги. Тя ми каза, че това е героинята от едноименен френски филм. Комедия май. Маги пътувала много. Жизнерадостен човек. Уви, в imdb не успях да го намеря. Ако някой има спомен 1989 или 1990 да е гледал такъв филм, ще съм му благодарна. =)

Освен че се казвам Маги, имам отвратително его. Плюс мания за божественост. Ако на ден не ми се повтаря поне по 3 пъти, че съм прекрасна, се цупя. Хахахах, оф, не, не ме слушайте. Не…. просто съм в такова особено психическо състояние сега, че си нямате и представа. Нещо като да се натъпчеш с кило шоколад и после да сънуваш ягодови полета.

Изгледах Sleuth. http://www.imdb.com/title/tt0857265/

Филмът е прекрасен подарък за именния ми ден. (Само чантата по любимото ми аниме, Death Note, го конкурира, но за нея следващия път). Във филма участват само двама (мъже) - Джъд Лоу и Майкъл Кейн. Срамувам се, че не познавам втория, но първия… ааааааааааргх. Не, няма да изпадна в nosebleed-ове, досега се лигавих пред монитора. Shaft of Light, моята вярна жрица, човекът, който търпи и мен, и егото ми по цял ден, ми го прати, с думите “Тук гаджето на Джъд се казва Маги.” (само за справка, аз й дадох “Враг пред портите”, където гаджето му се казва Таня ^^).

Та Джъд и Майкъл яко се сдърпват заради Маги, която така и не се мярка във филма. Да си представим, че заради мене xD. И започват убийствена психологическа игра, в невероятното имение на Майкъл. Aдските диалози, стряскащи ситуации, страст… мамка му, умрях от кеф. Пък имението…апартаментите…стила… природата….лукса..сарказма…усмивката на Джъд

И най-важното - мигът, в който Джъд казва “Maggie and me”. Произнася го както трябва - “Маги”. Никакви Меги-та, те са в “Птиците умират сами”.

И така. Получих си дозата Джъд Лоу. Лягам си прещастлива. =)

Трйлър: http://www.youtube.com/watch?v=x1uminNbJbQ

За саундтрака мислех да пиша отделно, но нека са заедно. Саундтрака е велик! Пиано и цигулка. Инструментал е целия. Изчистен от ненужни неща като целия филм. И най-странното - не е композиран от Клинт Мансел, а от Патрик Дойл, композирал музиката към “Ерагон”, “Хари Потър и огнения бокал”, “Killing me softly” и куп други. Изненада, GIGLs, има и други добри композитори освен Клинт! :Р Грабете от тук.

 

Случка в автобус

Сутринта, докато пътувахме, по радиото чух следния хороскоп за деня “Близнаци, не се бойте, краят на света не е днес. И утре е ден.” Хм, много смешно, няма що.

6 часа по-късно се мятам в претъпканото 12а. Да ме пита човек, защо се набутах там, а не си отидох на четворка… ама нейсе, вътре съм. Торбата в ръката ми тежи, имам мускулна треска, боли ме глава. Виждам празното място на последния ред, най в дясно. Имам кофти спомени от таи седалка, но заради болката в стъпалото на прсно настъпания ми крак, решавам да седна. Засилам се, блъскам се малко и сядам.

В мига, в който сядам, ушните ми окончания, добре прикрити под големите слушалки, съобщават на главния мозък, че нещо стана. Бавно осъзнавам, че музиката е спряла. Поглеждам в малката чанта, където ми е плеъра и виждам най-страшната гледка от 2 дена насам. Джобът е празен. Преди да почна да се паникьосвам, се вглеждам. С въздишка откривам, че червеното дву-гигабайтово нещо все пак е там, но на дъното. И в този миг откривам по-малкото зло. Липсва второто по важност в цялата система от кабели нещо: свръзката между слушалките с голям порт и плеъра с малък изход …

Това тънко 10 сантиметрово кабелче е най-полезния кабел, без който съм обречена да слушам караниците на бабите с контрольорката до края на пътуването. Оглеждам се глупаво. От шока не реагирам на звук. До мен седи анорексично емо. До нея/него - слънчасало в солариум флиртче*. Пф, баси компанията. Изведнъж установявам, че флиртчето ми маха упорито и ми сочи задника на една жена. За Бога??? Поглеждам и от гледката ми идва да прихна. Безценната свръзка виси от някакво странно дизайнерско решение върху панталона на жената. Някаква безумна катарама на това място е захванала нещото и то чака да го взема. Пресягам се, опитвам, но уви, нещото не ще да се измъкне. Жената се обръща и почва да ми крещи. Добре, че не чувам нищо. Флиртчето се заема със спасяването на моята свръзка и с помощта на ноктите си я измъква и ми я подава. Да й се ненадяваш! Благодаря й наистина сърдечно и кънектвам цялата система от кабели, кабелчета и устройства. О, Небеса, кабелът е невредим. От слушалките кънти Моби и “Sunday, bloody sunday”.

Наистина, и утре е ден за край на света. =)

*флиртче - (събирателно наименование на) човекоподобно същество, основно занимание - посещение на кафета и празнословене, основен поминък - ъплоудване на “секси” снимки във сайта флирт4е.цом

 

Вьесник зъ леф и пийсье

Прави впечатление, че редовно дрънкам за журналистика и нареждам вестници като 24 часа, нали? Някой трябва да ми скочи и да ми каже, че не бива да се изказвам така, при положение, че училищния вестник, чиято редакторска титла нося, излиза веднъж годишно. Ама няма такъв.

Всъщност проблемът не е в мен/Нели/нас/редакторите. Ние си късаме нервите повтаряйки на малкото хора, които имат намерение да пишат, да си напишат статиите и да ги предадат в някакъв срок. Нели търси една година спонсори. Нели има близки срещи с ръководството. Аз висях половин Февруари в печатницата. И въпреки това. Несериозност цари навсякъде и спъва всеки наш ентусиазъм.

Помня вестник “Йо-йо” в 8ми клас, когато редактори бяха Мила и Красимир. Те бяха тъй големи и просто ми връчиха вестника и ми казаха “Мини по класовете и го продай”. И аз бях малка и мислех че “Donnerwetter” е ацката псувня на немски xD Сега аз съм на тяхно място. И ми е леко отчаяно, че първо, не можем да намерим заек, който да продаде вестниците по стаите, и второ, че ръководството забранява да продаваме по стаите в часовете. А вестникът се промени изненадващо. Последния брой не е 16 страници, а 40. Не сме си играли да го сгъваме 3 дена в Дойчраума, а е отпечатан в печатница. И вярно, не е левче, а леф и пийсье, както се налага да обясним на всеки.

Не е трудно да чакаш някой да дойде на редакционно събиране, и да няма никой. Не е трудно да се потиш да поправяш правописни грешки в глуповати статии. Нищо против нямам. Аз нямам изгода от вестника, правя го за удоволствие. Имам ентусиазъм, малко идиотски и доста детски, но го имам. Трудно е обаче, да видя как подминават “рожбата ни” с безразличие и да казват “Аз не чета.”. Трудно е да търпя въпроси от типа: “Защо чак ся го издадохте?”, “Защо пък лев и педесе, не сте ли малко нагли?” и, ней-непоносимото, “Защо пише на немски вътре?” (има 5 статии на немски. От 26.) Защото никой не се наисли да бутне едно рамо на начинанието. Защото има инфлация и плащаме от собствените си джобове, да го има тоя вестник. Защото сме в Немска гимназия, кукло, същата онази Немска, която, когато кандидатствах, беше най-елитната в града. (не ми се говори за това, което е сега…)

Утре ще продължим с продажбите. На първия етаж сме, до входа. Крещим до прегракване “Вьесник зъ леф и пийсье” и се смеем, въпреки че хич не ни е до смях. Дано успеем да покрием поне разходите. Пък за поливането на броя, сами ще си платим бирата.

И накрая, искам да благодаря. Не, не на любовта, мама, тате и Господ. А на Таня от ДР, за вечната усмихната помощ. На печатницата и Огнян, който ни търпя половин месец. На онези класове, които събраха пари да си вземат броя предварително. И на всички онези 70 човека, които си го купиха днес. Утре ще сте повече, мисля си, докато си гълтам хапчетата за оптимизъм. =)