Интервюто в Кохем

Всъщност всичко започна през октомври, когато получих писмо, че съм предложена за стипендия към Stiftung des deutsche Volkes. От университета. Причината: високата ми оценка в дипломата. Или поне така пишеше. Подготвих 3 страници Lebenslauf, попълних формуляра и изпратих всичко и стисках палци. Получих отговор на и-мейла, че преминавам в следващия кръг и да се готвя за Auswahlgespräch през януари. Задачата ми: да се транспортирам на своя сметка, да платя в херберге-то и да подготвя реферат в рамките на 10 минути, от който да се получи добра дискусия.

И така малко по-малко изчетох какво ли не за социофобите в Япония, открих примери за Германия и Щатите и подготвих убийствен хенд-аут на пайнт. Купих си билет и заминах към Кохем на река Мозел.

Пътуване в петък следобед е кофти идея. А моето пътуване беше просто върха: 2 U-bahna до гарата, S-Bahn до Майнц, Eurocity до Кобленц и Regional-Bahn до Кохем. (Ударението е на о-то.). От 2 без 10 до 6 без 20. Едно Маги пристига по тъмно в града, след като е видяло на гугъл мапс, че просто излизаш от гарата, минаваш по моста и си в хижата. Само че гугъл мапс бяха премълчали, че мостта е на около 2 километра от гарата и е дълъг близо 500 метра.(Това не е Рейн, не е Майн, това е Мозел. Ако щете вярвайте, беше по-пълноводна от Майн…) Но точно в момента не ми беше до нея, защото валеше дъжд и сняг. И закъснявах…

Thinking on the Way to the Yoshiwara

„Thinking on the Way to the Yoshiwara: Accessing the Pleasure District in the Edo Imagination“ беше темата на днешния ни Gastvortrag (една от причините да си обичам уни-то толкова много са именно тези гостуващи лектори, разказващи какво ли не.). Лекторът, проф. др. Timon Screech, професор в университета в Лондон, долетя от не знам къде и в продължение на един час ни пусна на едно невероятно пътешествие към Йошивара, квартала на удоволствията в Едо, днешно Токио. Подчертавам: пътешествието към, а не часовете прекарани вътре.

Пътят започва от центъра на Едо и продължава 2 часа. Какво бихте си мислили вие, вървейки към куртизански квартал? Никога не съм си задавала такъв въпрос. Може би бих се съсредоточила върху мисълта за предстоящото или пък бих се замислила колко ще ми струва (защото Йошивара си е страхотно скъпо място). Но самураят, опасан с трите меча, върви и вижда Върбения мост и във върбовите клони вижда косата на разлютената си жена, решително се качва в лодката, в която може да плава само един човек, и се откъсва от реалността. Защото да идеш в Йошивара е просто кратко бягство от реалността. Плава си и съчинява стихове. Ако се казва Хирошиге или Утамару, даже сяда и рисува. Спомня си „Иссей моногатари“, единствената антична история, в която се споменава Едо, което кара хората в Едо да се гордеят, че все пак ги има в литературата, макар и не с хубаво. Качва се в носилката, където остава напълно сам в малко тясно помещение, състояние, символизиращо смъртта, и след като е умрял, образно казано, се озовава в Рая, подобието, естествено. Където може да остане за кратко, защото Раят е вечен само след смъртта. На сутринта в часът на заека (между 5 и 7) поема по същия път, назад към реалността.

И всичко това подкрепено с прекрасните картини на горните двама укьо-е майстори и литературни примери, впечатляващи с детайлността и красотата. И един лектор, който ти говори на английски, с най-яката интонация и маниери на света. Просто изпълващо!

Радостта на япониста

Това е текстът на тази песен: „Fragrance“ на Gackt. Не съм му кай знае какъв фен, но няколко негови песни ми стоплят душата, без даже да знам какво се пее в тях. Каква беше почудата ми като открих, докато писах горното чудо, че знам почти всички канджи, използвани в песента! (Всъщност почудата беше голяма, защото точно тези канджи се появяваха в примерния изпит, който Волдеринг качи снощи, и който ми докара кошмара, в който мен ме късат на изпита…ъх…). Но това че ги знам, не ми помага много – използваната граматика е много над сегашното ми ниво, тоест „едва прохождаща в нормалния начин на говорене, що-годе научила как се говори японски учтиво“ или по-просто казано „ако кажа на някой връстник-японец каквото и да е, ще си умре от смях“.

Но само сверявайки наученото с английския превод на песента, се размазвам от удоволствие, колко е як текстът на тази песен. Дай Боже, един ден да мога да се изразявам така.С латински букви (романджи), с японски букви (кана и канджи) и превода: http://www.jpopasia.com/lyrics/14276/gackt/fragrance.html

Afe-Turm

AfeTurm е брутално грозна сграда, две мнения по въпроса няма. 36-етажна, сива фасада от бетон. Просто кошмар, напомнящ ми винаги на недовършения ГУМ в Бургас, който обаче го взривиха и остана само в спомените. Но маймунската кула никой няма да я взривява скоро, защото сградата предлага наистина много работно място. И носи спомен за големия студентски протест преди години. Демек цялата е в надписи. Карам социология на 33 етаж и вчера реших да се пусна по аварийните стълби, ей така за разходката. Материал за снимане имаше много:

записки под японистката възглавка

Седя и уча, седя и уча. По скромни сметки знам къде 300 йероглифа, без никаква идея кои наистина ще ми трябват да изпита. Да слушам японска реч ми докарва тежко главоболие, а проклетият бързоговорещ Кимура-сенсей ще изпитва във всеки един ден от устния. Още не знам с кого ще съм, трябва да се съберем 5 човека и ще ни препитат за 10 минути. Хъх.

По история днес гледахме как всъщност е подписан договора за капитулацията на Япония, автентични акдри от „церемонията“ на „Мисури“. Церемония не е била, по-скоро опит за шоу, страхотно неуважение и простотия, плюс свинщината с подписите. Тъй де, маловажно е уж, но е грозно.

Чета „Shutting out the sun: how Japan created its own lost generation“ и свивам юмруци как може да има такива простотии по света. 40-годишни хора от 20 години се крият в стаята си и не излизат, защото са тормозени психически в училище. Абе и мен ме тормозиха една година, ама го преодолях някак. Един здрав бой им трябва, ама не, конфуцианизмът не позволява.

И гледах най-сетне „Okuribito“ , прекрасен филм, хм, спечелил е оскар за чуждоезичен филм миналата година и още поне 15 награди. Заслужава си. Саватари-сенсей го препоръча, да е жива и здрава.

Заради проклетия реферат гледах и „All about Lily Chou-Chou“ и не бих препоръчала да го гледате, освен ако не проявявате патологичен интерес към японското общество, в частност ежедневието на младите хора. Иска ми се тази действителност, която видях във филма, да си е чисто японска, но не е така, масово явление е, добре че в страни като България липсва поне тъпото японско схващане, че „ние сме група, като се обединим срещу някого, и го мачкаме, мачкаме, докато не го съсипем напълно.“ Може би единствената добра страна на това, че българите не могат да се обединяват. Което ме подсеща как българите са на всеки километър, на път за кухненското парти бяхме  с Доминик  и се появиха едни 3 натокани мацки мейд ин бг и след 2 минути разговор заявиха „Абе я оставете тъпото парти у вашия тайванец, елате на бг събиране.“. Мхм, с удоволствие. Ама друг път. Chinese-community 2.

Готвя страхотен ориз с подправки и варени картофи, режа краставички на лентички перфектно и беля лук без да плача. Домакиня-японист. Перфектната половинка. Ама след изпитите =)

Една седмица по-късно всички материални мечти са сбъднати: и килима, и карирания панталон, и корковата дъска. Имаше и малки изненади като виолетовата блузка и японските чинийки, но стаичката ми най-сетне стана такава каквато я исках: уютно кътче, където само да седнеш и да учиш. Или пък да пуснеш музика. Или пък да приютиш приятелка в беда.

И се случи невероятното канджиномикай-парти: „събиране с цел пиене и учене на канджи“, където преди всичко се занимавахме с интеркултуреле компетенц, научих какво ли не за Германия, Япония, Полша, смях се до побъркване на шегите на Янек, направих весели снимки. Открих, че има невероятни хора, които ще те хипнотизират, за да не си тръгнеш, и такива, които ще дойдат с колата, като им се обадиш и им кажеш „Ела си я вземи“. И други интересни неща.

Но изпитите са все така след по-малко от месец и интервюто ми за стипендията наближава с космическа скорост. И вместо да се заключа зад 9 порти и да уча, аз отивам да готвим суши. Съвестта ме гризе. Мхм.

10 срещу 11 януари

Юки прави смешни кръгчета с дим и е със смешна каубойска ризка, нищо, че повече прилича на индианец. Йен-та се смее, зъбите му са все толкова много и прекрасни. Еке готви както винаги, но Йен-та е виновен, че оризът стана чак след час, Бенгт се е остригал и пак ще ходи в Япония, Кирстен разказва за Коледа в Пекин, играем на асоциации и пием греяно вино. Прибирам се късно, но бързо с Бенгт, който живее в едно общежитие, недалеч от мен. (Йен-та: Бенгт, айде да си купим съдомиялна! Бенгт: В чия стая ще я сложим? Твоята или моята? Йен-та: По средата  :D Аз: Значи при мене ^^) Разказвам му как в Бургас имаме същия мост над жп. релси, но знам, че никога няма да ме разбере. Заспивам в 3, ставам в 8, търча по банки и кабели, правя кабелна оргия на пода в стаята ми и марш на японски. Защо първото, което трябва да видя, е Стивън, подстриган кошмарно? И Гуендолин с тая розова коса прилича на Ам-гъл.. Какво им става на всички? о.О

Мия! Ти си тук, пазиш мястото ми с парче от самолетен билет с името ми. Толкова много искаме да си кажем. Затова поемаме на шопингу. Моето шопингу е ужас, успяваме да вземем всичко и да го довлечем до стаята ми на 5 етаж. Конска работа е това да пазаруваш в Германия. Но домати и сирене…ех…

Време за кръгче из центъра на любимия град.Не съм изненадана, че всичко е на Sale, намаленията наистина са зверски, особено в баш марковите магазини. Но истината е в Idee. Това е магазин, който първо те кара да мечтаеш, после се натъжаваш, накрая не ти се живее даже. Толкова хиляди неща за сътворяване има там. Чувствам се тъй малка, тъй скучна, тъй безсмислена….айде към Офенбах, то се е видяло…

Втори шопинг за днес, отново носим неща нависоко. Готвим богата вечеря и се смеем с Карла и Павел, слушаме музика и се разтриваме, най-сетне мога да вдигна ръце без да умра от болка. Става 10:30 и аз поемам към мойта стая, не с лилави стени, само с червени завеси и маса, интернетизирана напълно. Спокойно пътуване, както винаги, да живеят RMV. А утре от 10 или от 12 съм?

Вече съм тук =)

Юпиии, доживях да съм уайфи-помазана и да блогна седнала удобно в библиотеката. =)

И така, жива съм. И бонсаят е жив. И лаптопа. И скарата. И куфарът не се скъса. И гърбът не ме боли прекалено.

Но че снощи беше ад, няма и съмнение. Пътуването беше отврат, простотия се носеше из въздуха барабар с цигарите на шофьорите, въпреки че тъкмо запалиха и стюардът заяви по уредбата, че да се пуши в автобуса е забранено. Забранено за пътниците, естествено. На 40 км от Франкфурт една пуши в тоалетните и шофьорите се разпищяха като ущипани и искаха да я свалят, защото щяла да запали автобуса. Бла-бла, спряхме за фас-пауза на целия автобус. Бяха толкова смешни всички налапали по фас, смукащи щастливо. Общо взето не се ядосвах, защото пестях всички сили за мига, в който ще трябва да поема с куфар в ръка. Куфарът беше 50 килограма. Аз също. И в кашонче – бонсая. И раницата на гърба. С малко чужда помощ стигнах до спирката на U4. Но малко по-късно,когато се опитвах да сляза по ескалатора към U7 почувствах, че ще припадна.Оставих 3 влака д аминат, докато реших, че съм събрала сили. Но не беше така. Сили нямах. Едва пресякох едната улица, оставаха ми още една и 100 метра до общежитието. И въпреки това умирах, просто умирах. Към мен вървеше някакъв хърбел, дожаля ми, но го спрях. Връчих му куфара и с много молби го довлачихме до хаус-а ми. Момчето пое към съседния хаус и само след 15 минути открих, че тва е същото момче, което чат-пат мяркам като погледна през прозореца. Живее отсреща на 4 етаж и има смешна бяла завеска и си мисли,че никой не го вижда. Бялата завеска може и да скрива света отвън, но теб не те скрива. Уотевър. Жив и здрав да е и да не го боли рамото, щото в тая гадна киша, дето влачи куфара…не си е работа. Оставих бонсая и раницата горе и слязох с малкия куфар да пренеса част от големия. Върнах се и пак слязох и отворих на следващия хърбел, този път луд по тениска. „Искаш ли да ти кача куфара?“ „Слушай, на 5 етаж съм и е турбо-тежък.“ „Карай!“ И го взе като кашон с две ръце и го отнесе. Благодаря ти, незнайни съседе от долните етажи. Довлачих си куфара и врата на Мария Руденко се отвори и тя ме посрещна с усмивка. „Йеее, ти се върна!“ Само 5 минути по-късно потропах на вратата й, за да я питам как да си кънектна лаптопа с интенета, защото нещо с моите кабели нищо не ставаше. „Ох, виж при мен как е…май е някакъв друг кабел. Ами, честно казано, не разбирам много, питай Гари, той си е тука.“ Тя усети, че нещо се свеня да потрoпам на китаеца и ми каза „Медхен, тука сме едно семейство, никога не се страхувай да попиташ или да помолиш за помощ.“ И наистина, Гари дойде, погледна, донесе и ми показа къв кабел ми трябва и ми каза, че ще ми струва къде 2 евро. Мхм, честито. Нема интернет днеска и тва е. Карай де, нали съм жива и здрава. И пренесена. Стоплих си малко питки от баба, хапнах, изкъпах се, подредих малко свинщината с цел на другия ден да довърша, нали е ден за релакс, какъв релакс ще е, ако не подреждам. И си пуснах „Невероятната съдба на Амели Пулен“ и се на мазах с фелоран и спах като къпана, до 8 сутринта, когато Клаудия ми пусна нещо на Жан Мишел Жар за събуждане. Отговорих с Клинт Мансел. Такива ми ти работи….

Отново

Отново към Франкфурт на река Майн потеглят едно Маги, един червен куфар и една раница. Особена е компанията им: един бонсай, пристигнал от Холандия, един лаптоп, скара и малко вдъхновяващи книги. Естествено, и куп други неща. Проклятието ми е да мъкна със себе си всичко това, но, странно, радостно ми е някак. Истината е, че малката стая с голямата маса, икейската масичка, леглото ми липсват. И тайванеца, индонезиеца, няколко германеца, Мия, Волдеринг, Саватари…и чувството всичко да е в моите ръце, включително и отговорът на въпроса кога ще стана днес и какво ще сготвя…

Стискам палци бонсаят да изтрае пътуването. Дали и той е велик самурай?

За връзката със земята

„Ех, Маги, за десетина дена заприлича на човек. Като пристигна беше изпита, изсмукана направо. Много енергия пие страната, в която учиш. И то не защото е някаква много лоша страна, не. Просто това не е твоята химия, ти генетично не си свързана с онази земя. Докато тук, тук си сред своята енергия, виното, което пием, е от земята на дедите ни, химически просто едни и същи вещества се въртят в кръговрат тук и те изграждат. Рускиния камък те зарежда, защото предците ти са там и се радват да те видят. А в Германия духовете са други. Духове, на които си чужда.“