Есета

Просто от скука и поради факта, че ще форматирам Де-то, реших да постна някои мои писания.

Все пак намерих и снимка на въпросния залез, описан в това есе, затова започвам с него. Teмата е „Поетиката на залязващото слънце“ и това е есе по ФИЗИКА. Хъхъ, и ни го дадоха на 1 Април. Хъхъ, взех че го и написах.

Поетиката на залязващото слънце

Всички знаят, какво е слънце, но дори и аз усетих трудност да дефинирам понятието “поетика”. Справката с тълковния речник ми показа, че това е съвкупността от художествени особености на … каквото и да е. В нашия случай на залязващото слънце.

Всъщност, мисля, че понятието “залязващо слънце” е погрешно. С оглед на историческите факти и научните открития дори и на тригодишните деца им е ясно, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното. Следователно никакво слънце не залязва, а просто Земята продължава своето въртене. На границата между все още осветените и тъмните части на планетата се наблюдават интересни светлинни ефекти. Уви, в никой език все още няма израз, който да замести “Слънцето залязва”. Пък то да беше едно Слънце, а то – просто една от милионите звезди във Вселената, при това даже много малка.

Добре де, говорех за поетика. Някои индивиди от господстващото стадо бозайници на планетата са надарени с чувствителност към красотата. Мислят си, че това ги прави господстваща раса, но съм убедена, че мравките са на друго мнение. Всичко зависи от гледната точка. Но феерията о цветове по залез събужда у хората дивни възторжени чувства или отключва рядко силни депресивни състояния. В резултат на тези чувства те се опитват да опишат съпътстващата ги хубост. Ярки примери за човешкото преклонение са хайку-стиховете, писани още преди 2000 години в т.нар. Далечен Изток (далечен за тези в Европа).

Докато по целия свят хората са живели като скотове, ужасени от съществуването във вечна борба със стихиите, на Изток са пишели стихове. Между другото от Изток са дошли и прадедите на моя народ, който от векове насам е затворил очите си за красотата на изгрева и залеза. Говорейки за прадеди бих желала да ви разкажа за моя най-красив залез. Моят залез е този, който се вижда от хълма до гробището на селото на баща ми. От този хълм, на крачки от гробовете на дядо, прабаба, прадядо, се открива гледка към една прекрасна равнина. На километри на запад има планински друмища. Слънцето се скрива зад тях. Пътьом оцветява небето в цветове, които моя Canon посмъртно няма да запечата. На този хълм се срещат добро и зло и всичко се размива. Спокойствието и тишината властват необезпокоявано и навяват мисли за преходността на живота. На този хълм се моля – дай Боже да обиколя света и да се завърна тук и други след мен да се наслаждават на залеза.

За ограничения човек залезът завинаги ще остане символ на завършека и края. А всъщност той е част от цикъла, от вселенската хармония. И изправен пред могъществото на природата, човек трябва да осъзнае своята мимолетност. Защото винаги ще има утре. С нас или без нас.

Сега нещо по-мрачно:

Един убит? Двама? Всички?

Твърдим, че сме по-висши същества от животните. Гледаме с насмешка на начина, по който се раждат малките в мръсотията, убиват, за да се сдобият с храна, държат се показно, за да си намерят женска и умират незабелязано. Залъгваме се, че нашият живот е нещо повече, а той е точно това – животинско присъствие и държане.

Не стига, че ежедневно грабим от кого ли не, за да живеем, ами в дадени моменти заключаваме, че войната е напълно неизбежна. Принадлежа към поколение, отраснало с идеята за война – то не беше Косово, самолетите за Ирак, прелитащи над града, десетките филми, в които руснаците са лошите и компютърните игри като добър начин за разтоварване. Звукът от снаряди, куршуми и картечници ни е познат, виждали сме даже ядрена гъба. Ако утре трябва да отидем на фронта, очите ни ще заблестят и ще се облизваме при мисълта за геройствата, които ще извършим, изтребвайки ордите на врага. С усмивка и нетърпение ще мислим за крайниците, които ще хвърчат във въздуха и кръвта, която ще напои шинелите ни. Безропотно ще вземем от хапчетата, които раздават на войниците, дрогата, която ще ни накара да се чувстваме безсмъртни и непобедими. До момента, в който ще загинем не особено геройски. Лошото е, че на лицата ни не ще е изписана „примирена скръб”, а луда усмивка, застинала в гримасата, която се получава, когато усетиш, че това на което си се смял се случва на теб. Иначе казано – накрая ще усетим, че са ни набутали да умрем за няма нищо.

Дали на фронта ще си спомним един Дебелянов от учебника по литература? Този странник, който при вида на един убит се е разчувствал дотолкова, че е написал едно кратко, емоционално стихотворение. „Той не ни е вече враг.” Дали и ние ще го осъзнаем? Човечността, присъща на този поет, загинал по калните друмища в името на родината, на нас ни е абсолютно чужда. „Мачкай падналия” е девизът ни, дори и в мирно време. Няма човечност, няма чувствителност в душите ни, отровени от западняшката пропаганда, която ни е натрисана от самото ни раждане. Защото ние сме децата на прехода. Децата на хаоса. Ако Дебелянов бе подозирал, че може да съществува толкова пропаднало поколение по тези земи, би емигрирал.

„Смешна жал, нелепа жал
в грохотно, жестоко време!”

Било му е жал за хилядите убити в животинската игра за надмощие, наречена война. На мен пък ми е жал за хилядите души, затъпели и обезчувствени, души без душа, които всеки ден бродят край мен в търсене на жертва…