“Kokuhaku” е най-красивият трилър, който съм гледала. Но това не променя факта, че е много болен.
Болна е историята: две що-годе нормални, интелигентни деца, ученици в предгимназията, убиват на шега дъщерята на учителката си. С това се започва едно адско домино от насилие, бруталност, безсилие. Признанията на всеки един от героите са опустошителни и разкриват най-тъмните моменти на човека – когато болният стремеж към признание от страна на авторитет, те подтиква да направиш какво ли не. Историята стига до самият корен на насилието, човърка проблеми типични за японското общество, като убийственото възпитание на децата към конкурентноспособност, насилието в училище, идиотизмът, граничещ с безразличие, от страна на учителите, самотата. Донякъде тези проблеми ги има и в други страни. Но филмът явно не е правен за износ към света, а по-скоро за вътрешна консумация, с цел да прикове вниманието към проблемите. Само с това мога да си обясня защо не беше номиниран за Оскар. Технически, сюжетно, откъм актьорска игра (не е ли болно, когато деца играят толкова убийствено добре?), филмът е абсолютно брилянтен, красив и влизащ под кожата. Дори и само трейлърът са достатъчни, за да загатнат какво те очаква:
