1 след полунощ е и нямам никакво намерение да си легна преди да си блогна. =)

Какъв ден! Ден започнал по това време вчера, когато се сетих, че Мимс има рожден ден и й писах смс-честитка. Тя, милата, отговори да й стискам палци днес, защото е на изпит в София, а днес (в случая – вчера) е била в Пловдив. Потръпнах. Аз цяла неделя се излежавах в леглото, с “Absehen, ansehen”, зубрех си лежерно думички и накрая от срам пред мързела ми, карах колело, а Мимето и още много хора се мъчат на изпити по биология и химия, възможно най-гадните предмети за мен, само и само да стават доктори/зъболекари. Рекох, че трябва да блогна за нея, пък и да пусна една нейна много яка снимка, правена на моя рожден ден (бъзикната на Photoscape и на Poladroid-ския софтуер, който впрочем е тъпичък и безинтересен.):

Но снимката ме радва безкрайно и в огромния списък с неща-които-ще-сторя-когато-мине-22ри включвам и това да снимам Мимс….

После денят си продължи – събудиха ме с трясък на счупени стъкла, как мразя такъв шум не е истинааааааа. Ще получа инфаркт в леглото, бе, хора, подпирайте ги тия врати, включете вентилатор, купете си климатик, ама стига блъскахте…. Все пак, обнадеждих се, че счупеното носи щастие и днес най-сетне уни-асист ще кажат “Край, пратихме ти документите, стига ни спами пощата!”.

В 11 си получих документите от Дюселдорф. =( Гепали са ми жълтото кламерче. Да им е за спомен. Реших да кандидатствам в Бохум – японистика и медии или психология. Речено-сторено. В 2 документите бяха в офиса на DHL. На 15ти ще пристигнат, баш в последния срок. Дано е на хубаво.

Следобеда се чух с Мила и тя каза, че ме желае. Утре ще ме има, обещавам.

Излязох с Туня и прекрасния й сапун: http://www.digicam.bg/models-Panasonic-dmc-fs5.html Може да е сапун, ама има режим за снимане от самолет, режим за залези и още кво ли не. Не можах да му открия друг кусур, освен че не е голям и черен, затова й казах, че ми бие на розово. В крайна сметка, въпреки неблагородната ми завист, направихме готина фотосесия. Тва са двете най-убер яки снимки от моя фотоапарат:

После батериите ми паднаха и бъзикахме с нейния. Същия експиримент (с шала и залеза), но с нейния:

Накрая се прибрах и открих писмо от уни-асист. Тамън да въздъхна облекчено и открих, че отново нещо не е у ред. Ебаси, може ли така? защо винаги нещо разваля перфектната картина? Ъргх. В моя случай:

отговарям на критериите за Франкфурт – японистика със социология
отговарям на критериите за Гиисен – психология

не отговарям за психология във Франкфурт, защото не съм попълнила някакъв шибан тест на интернет-страницата на психологическия институт. Тест, за който никой никъде не споменава, че е задължителна част от кандидатстването. А се оказва, че е.

Седнах да го направя и тестът е убиец. Просто слага в малкия си джоб олигофренските изпити на нашите университети. Тестът проверява много неща – мотивация за учене, логическо мислене, умение да се извлича информация от текстове на немски и английски и да се правят изводи от диаграми, при това въобще не лесни, качества за различни видове психология, интереси и подходящи за мен направления в психологията. Абсолютно адекватен тест. Линк: http://www.psychologie.uni-frankfurt.de/Self-Assessment_-_Psychologie/index.html Ако някой се е насочил към психологията в Г-я, нека го попълни, дори и просто заради резултатите накрая. Страхотен е. Стра-хо-тен!

Накрая писах едно писмо на уни-аст, в което им пратих пдф-чето, че съм направила теста. Дано сега изпратят и този антраг (оф, каква е думата за антраг на български? “Заявление”, “молба”? и аз не знам вече…). Ще бъде хубаво, ако стане. Ако не – здраве да е.

Важното е, че тази нощ ще си легна без онази топка в стомаха, бръчката между веждите ще изчезне и носни кърпички няма да ми трябват, освен ако нямам хремав пристъп. Лека нощ! =)

И така, Дюселдорф ме отписа. Отписаха ме ей така, с малкия си пръст ми пратиха документите обратно по пощата и три дена не можаха да дадат задоволително обяснение за идиотското си поведение. Е, майната им. Дюселдорф има повече минуси от плюсове, така че не съжалявам много. Да, гаднярско беше, ама животът е страдание, мхм. Надеждата остава във Франкфурт и Гиисен, но и тамошния фронт, уни-асистския, е плачевен. Три дена ми изпращат едни и същи съобщения “Да, получихме парите, да, получихме и документите, но още не ви съобщаваме, че сме ги изпратили към университетите.” Ми какво ми съобщавате, бе? Само изтръпвам вече като си вляза в пощата. A какви радости ми е доставяла тя преди….

И съм малко в настроение “Надежда всяка тука оставете” и си седя на задника и уча по немски за Софийски университет. Ако имам зверски късмет, може и да вляза японистика. Ако просто имам късмет, ще вляза психология.

Използвам израза “Ще се побъркам” критично често и съм се заела с изрешаването на “Absehen, ansehen”, което е най-отвратското помагало по немски език, създавано някога.

Не мога да се сетя кога за последно се радвах и ми беше спокойно – колебая се между вечерта с караокето и фотосесията с Т., но и двете бяха отдавна. Знам само датата, когато отново ще се радвам и ще ми е спокойно и тя се нарича 22 юли (или най-късно 23ти). Тогава изпитът в СУ ще е минало, надявам се и едно ходене до Г.Д. също, А. ще се върне в Бургас и ще пием, докато забравя прокълнатия немски език. После на чисто ще започна с японския… If it takes another life

Моите 3 пратки с документи до университети отлетяха, след един убийствено напрегнат ден. Очаквах, че с напускането на офиса на DHL ще се почувствам по-добре, ще се успокоя и ще ми падне камък от сърцето. Ми не стана. Още ми е свито, дали всичко е наред с прехвърлянето на парите, дали онлайн съм изпратила каквото трябва, дали..дали. Знам, че съм невротична, но познанието не ми помага. Опитвам се да повярвам, че повече нищо не мога да сторя и че всичко е в нечии чужди ръце. В крайна сметка и да не ме приемат не е краят на света (все пак още е 2009та, а краят иде по Коледа след 3 години). Мисля че просто имам нужда от сън, от бира, от плаж с Т., някоя фоторазходка може би… Вече не зависи от мен. Каквото можех да издъня – вече го издъних, каквото можеше да се обърка – се обърка. In the end it’s all nice (защо това е заглавие на песен от “Реквиема”?), нищо че това е поредният край “сега-засега”. Чакат ме още много.

Аз спирам да започвам деня си с “Днес ще свърша туй, туй и туй и нищо повече няма да ми се случи”. Всеки ден се случват някакви странно хубави неща и по-добре, че не ги знам предварително.

Ето вчера например. По план си изпринтирих всичко, що ми трябва за кандидатстването, и мислех че приключих с деня. Но едно съобщение в скайп от преди 3 дни доведе до един разговор и до покана за караоке вечер. Тия дни съм толкова антисоциална, вглъбена в едни и същи тъпи мисли, че наистина умирах за някакво развлечение => кандисах веднага.

На път за Часовника срещнах Поли и това беше също огромна изненада. А тя веднага се сети коя съм, не знам каква памет има при положение, че не се спира, но явно в мен има нещо отличително, което никакво рязане на коса не може да скрие.

Всъщност отидох основно с надеждата да се порадвам на чудната двойка Стилияна и Андрей.  И да гледам сеир, естествено. Не очаквах, че ще ми отнемат музикалната девственост и ще ме измъкнат да пеем. Първият ми път, “John the revolator”, си беше дизастър. Стилито може да пее, при това отлично, но не се сети коя е песента. Аз и Нели отлично я знаем, ама нямаме гласовите възможности да я изпеем. Все тая, фън да става. “Du hast” е класика за завършили Ньемска гимназия, ние ако това не изпеем… И за завършек – абсолютната класика “My heart will go on”…

А аз по навик се будя всеки ден точно в 7 и това е наистина много странно. x.x Но да видим какво ще излезе от днешния ден…

Не, просто не мога.

Попаднах на този блог: http://jovanatozija.blogspot.com/ и не мога да не го споделя. Авторката, македонка, е студентка в Германия и пише ли, пише:

За блогот

Германија е многу убава земја, со чудни, за нас балканците малку неразбирливи луѓе со уште понеразбирлив менталитет. Јас пред извесно време се преселив во Германија и добив нагон моите студентско гастарбајтерски згоди и незгоди да ги споделам со вас. Во овој блог нишчо немат мамено.

10 работи зошто ја сакам Германија:

Германците се reliable
За жал немаме македонски збор за reliable, па морав вака. Кога ќе кажат дека ќе пратат маил до 10, праќаат маил до 10. Кога возот треба да стигне во 10.27, стига во 10.27. И неизмерно ме прави среќна што не мора да чекам академски четврт, секој пат кога се договарам со некого. Колку и да се вадам од кожа што задоцнување од една минута сепак го сметаат за задоцнување, многу ценам што го ценат твоето време.

10 работи зошто ја сакам Македонија повеќе од Германија:

9. Немаат смисол за естетика
Опседнати се со тоа што го носат да им биде удобно. Тоа резултира со екстремно грди и за модата понижувачки комбинации и испади.
* Сандали и чорапи – удобно и практично, ем си си ги луфтирал нозете ем не ти било ладно.
* Шушкавци – Ги носат зиме, лете, дење, ноќе само зошто им се практични. Дека во секој момент може да заврне. Ако имаат чадор во ранецот, шушкавецот и ги штити од ветар.
* Ранци – Ги обожаваат, повторно зошто се практични. Ние ранци носиме на школо и на излет. Геманциве ранци носат кога одат на шопинг, кога одат на кафе, кога одат на работа и секогаш носат литарска флаша вода пикната од страна на ранецот, да не им се припие вода ме разбираш… И заради тоа постојано изгледаат како туристи. Во споствениот град.

Готино четиво!

За 21 часа пропътувах растоянието Бургас-София два пъти и си свърших работата. Геройско постижение.

Как пък се случи да пътувам в нощта на Джулай не знам, помня само че в тази нощ един човек искаше да съм в Несебър. Е, сори, следващия път, може би. Но ме съмнява. Аз си посрещнах изгрева на Централна гара. Минути по-късно видях отражението си в плаката на филм с Джони Деп, супер-мега яко е да има такъв плакат на автобусната спирка, it made my day. После пътувах, оправях се, питах за пътя най-най-точния човек, тоест една жена, която работи в кадастрите на общината или нещо такова, тоест тази, която е кръстила улиците, ха, късмет. Всичко беше наред и с дипломата се отправих към СУ, където се записах на изпит не без проблеми. Откъде на къде в банката ще те питат искаш ли печат? Ти трябва да знаеш предварително, махъъъъъъъъм *преглъща солидна доза гняв*. После се губих по улиците и така открих Шалчето, червено-черно шалче, което ми изпълни душата. Посетих “Св. Александър Невски” и запалих свещ. Посетих и “Ориндж” (егати якия магазин), и още един куп ъм “забележителности”. В 1 и половина се строполих на пейка някъде между университета и парламента и се отдадох на медитация, наблюдавайки едно непукистично куче, което сладко дремеше на сянка, беше много успокояваща гледка. Докато набирах номера в ушите ми тихо звучеше “Seance” и ме успокояваше. Казаха ми че всичко с документите е наред и етап номер 2 е минал успешно. Въздъхнах облекчено и се насочих към Централна гара и в 3 часа се метнах на автобус за Бургас. Правих упражнения по немски (все пак за изпит се записах, нека поне веднъж поуча мъничко, било то и в автобуса). Изобщо… програма максимум. =)

Доживях да сготвя суши у дома. Според майка аз съм кухненско бедствие (рядко се случва да изявя мерак да готвя, камо ли пък наистина да спретна нещо, но след мен винаги остават запомнящи се апокалиптични гледки на тенджери и прибори). Жалко, че нямам много талант… то не беше котлона, загорелия ориз, петната от соев сос…

Новината е, че водорасли нори в Бургас ИМА. След неуспешно щурмуване на Кауфланд, Билла и Пикадили, ги открих в Карфур, благодарение на Т. и първата хипермаркетова работничка, която не блокира като я питах за водорасълите…Даже има два вида – 5 листа за 5 и нещо или 10 листа за 7 и нещо. Взех от вторите. Ориза е 2.50 някъде, плюс ролца от раци за 2 и нещо и соев сос за 1.30. Абе към 15тина лева са съставките, които на мен са ми достатъчни, защото не обичам уасаби, камо ли хряновите работи.

Начинът на приготвяне няма да го обяснявам, има рецепти навсякъде, само искам да знам как да не загаря ориза при варенето. Вярвам, че ще се науча и да завивам рулата по-хубаво, че тоз път не се справих добре. За рязането да не говорим – в къща с македонка остър нож не бива да има, е девизът вкъщи и затова прибегнах до скалпел от Т., хах. Накрая измих къде 3 тенджери, чаши, вилици, ножове, скалпел, белачка за краставици, дървени подложки…но! Важното е, че беше вкусно и нямаше фрапираща разлика от сервираното в “Хепи” или опитаното на Бункасай.

Следващият път: по-добри.

(А тази нощ пътувам и утре ме чака страховит ден, но й се видя края на одисеята с документите за Германия. Искам всичко да приключи благополучно. Искам във Франкфурт, искам, искам, искам.)

“Здравейте. К. провежда кратко проучване. Колко често посещавате хипермаркета? От коя част на града сте, бихте ли ми показали на картата? Получавате ли редовнорекламни материали на К.? А колко е приблизителната ви сметка днес? Благодаря ви, желая ви приятен ден!”

Този диалог го проведох днес 110 пъти. Сто и десет. -_- От днес до неделя работя като интервюирач в една известна верига хипермаркети, не е зор да се сетите коя, ама викам да не я споменавам, че ни засипват с някакви тайни кодове и глупости. ЦРУ ряпа да ядат.

Кандидатствах по интернет-обява в джобс.бг и ме взеха, изискваха немски и английски за провеждане на интервюта. Впрочем немски и английски ни трябват, за да се разбираме с Фредерике, супервайзърката, иначе за 6 часа интервюиране днес срещнах само един англичанин. И генералния директор на К., хаха.

Беше фън. Тъкмо ми беше втръснало да говоря тия идиотщини и видях група немци. Засилих се, представих се и тамън да задам първия въпрос, единия ме спря: “Хм, този не бива да го интервюираш, това е генералния директор на К. за България” Аз пламнах като Цеко, когато преписва и почнах да се извинявам. Хер Ни-нам-си-кой обаче се обърна към мен, да споделя впечатления от интервютата и ми зададе сума въпроси относно районите на града и клиентите. Аз с такъв кеф му отговарях на съвършен немски, че накрая чак той ме похвали. Отдавна не бях изпитвала такова задоволство от себе си.

За 6 часа работа днес имам доста забавни мигове. Например как с влизането си в К. и представянето си на бюро Информация (”Здравейте, за маркетинговото проучване съм, къде ни събират?”) ме пратиха в кабинета на управителя и ми казаха кода на секретната врата ей така, без да им дреме. Или пък наблюдението, че всички дядовци между 9 и 11 са със зачервени очи и винаги, винаги имат със себе си бутилка бира. Или онази баба, която реши, че щом съм с червена блуза, значи съм бюро за оплакване и почна да ми вряка, че го нямало тиганът от брошурата (”Аз за този тиган съм дошла, пък те не ми го дават, пътувал бил, кода не знаели, ужасни сте, повече няма да стъпя тук.” “Госпожо, обърнете се към бюро Информация, ето нататък, до изхода.”) Бабето след половин час победоносно мина покрай колежката стиснала здраво драгоценния тиган, но пак не благоволи да отговаря на въпроси. И един мускулест тъпанар не щеше да ми каже от кой район е, но упорито искаше да ми даде ЕГН-то си. Или “Ако кажа, че съм от Айтос, ще спечеля ли нещо?”. И още и още…

Абе, наших се на забавна работа, ако накрая платят и обещаните пари ще е супер. Дотогава запомнете, че усмихнатите и изсилено любезни момичета, които ви посрещат след касата със “Може ли да ви зададем няколко въпроса?” не са агенти на ДАНС, а изнурени същества, станали в 6, за да задават четири идиотски въпроса на всеки срещнат.

Завърнах се от село успешно, след едно забавно пътуване с автобус и такси. Прекарах пет чудни дена на слънце и сянка, брах ягоди и закусвах череши, бабини питки, баница, палачинки, всичкооооо, що ти душа сака. Беше като онази дзен релаксация, когато събираш сили преди решителната битка. А битката започва в понеделник в 5:30, когато ще си получим дипломите. Тогава се започва едно мъчение с документи, което ще продължи до 15 юли. Тази мисия, наречена “Кандидатстване в Германия” ще роди нова категория в блога, надявам се достатъчно информативна за малцината, запътили се натам, и достатъчно лична и любопитна, че да се чете и от останалите. А дотогава ще ви пусна списъче с антидепресантите тия дни:

• Hooverphonic “The President of LSD Golf Club” Албумът всъщност е малко депресарски, но поради стечение на обстоятелствата ще го свързвам с хубави спомени -  медитация, сенна хрема, тел. връзка чак от баира на майната си, разни клюки по домашния телефон на баба и куп други дребни, но прекрасни неща като детективските истории в списание “Космос” от 70те години.

• Шнимкиииииииии:

• “Още дневници и нощници” от Иво Сиромахов!!!
• Каменица и кампанията за спасяването на мъжа плюс някакъв хубав чипс (”Спомени………покриви……….”)
• Едно писмо, което трябва да дойде утре или в събота.
• Мъжът, който трябва да дойде в неделя.

Хубаво ми е! Много!

Коренът на думата “unbemannt” е “Mann” (мъж, човек), мисля, че бих я превела като “обезмъжен”, звучи смешно, но от 3 дена насам и в следващите 6 седмици ще съм това състояние. Обезмъжена.

Всъщност животът без мъжко рамо, на което да мрънкаш, и човек, с когото да си пиеш бирата къде ли не, не е чак толкова непоносим, колкото ми изглеждаше, че ще е. Започнах да чета “Изкуството да бъдеш Бог” и още първите изречения ме грабнаха (цитирам по памет): “Животът е труден. Проблемите на много хора произхождат от това, че те не могат да възприемат този факт.” Аз пък го възприемам.

Прочетох “Гай джин” и “Крадлата” на Нгуен Хонг, първата ставаше, като бледо подобие на “Шогун”, но беше боза в голямата си част, “Крадлата” пък се чете за 3 часа и ужасно пропита с мизерия и мъка. Ако някой някъде си мисли, че животът му е мизерен и лайнян, да вземе да я прочете. Ако и след това е убеден в безнадеждността си – да си тегли куршума.

Имам тонове Hooverphonic на плеъра, да, те имат и други постижения освен “Mad about you”. Реших да се замонаша за няколко дни – утре отивам на село и мога да остана най-късно до 18ти. От 19ти нататък програмата е плътно заета – обучение, диплома, работа, изпращане на документите за Г-я, ходене до София. Тайната ми надежда е, че на 30ти срещи 1ви ще съм във Велико Търново, но е твърде рано дори да се надявам. Нямам търпение да дойде август месец, честно.