Май освен да документираме мизерията, до която стигнахме, друго не ни остава.

Болна е историята: две що-годе нормални, интелигентни деца, ученици в предгимназията, убиват на шега дъщерята на учителката си. С това се започва едно адско домино от насилие, бруталност, безсилие. Признанията на всеки един от героите са опустошителни и разкриват най-тъмните моменти на човека – когато болният стремеж към признание от страна на авторитет, те подтиква да направиш какво ли не. Историята стига до самият корен на насилието, човърка проблеми типични за японското общество, като убийственото възпитание на децата към конкурентноспособност, насилието в училище, идиотизмът, граничещ с безразличие, от страна на учителите, самотата. Донякъде тези проблеми ги има и в други страни. Но филмът явно не е правен за износ към света, а по-скоро за вътрешна консумация, с цел да прикове вниманието към проблемите. Само с това мога да си обясня защо не беше номиниран за Оскар. Технически, сюжетно, откъм актьорска игра (не е ли болно, когато деца играят толкова убийствено добре?), филмът е абсолютно брилянтен, красив и влизащ под кожата. Дори и само трейлърът са достатъчни, за да загатнат какво те очаква:

Като цяло, след НИКо, не правих нищо особено, даже май преди Коледа само веднъж отидох на среща и то защото от Дармщад имаха нужда от височайшия ми подпис. Но си бях обещала тази година малко повече. И така, започнахме януари с Лана (президентката ни) без глас, която в един момент ме дръпна настрани и на ушенце ми каза, че сам-сама стоя в ейч-ар-а ни, а има работа за вършене и абе, какво ще кажеш да станеш ресор-лайтер. Ми какво да кажа като съм затисната до стената? И така започнах да присъствам на срещите на екзекутивния борд, състоящ се от Лана, Олга, Ник и Марсел (дотук две украинки, двама българи с мен и един единствен германец, колкото да има ред и мир). Горе-долу ми стана ясно какво, къде и как и свикнах с хората. Наближаваше посрещането на пролетта – среща със спонсори в сградата на франкфуртската борса (о.О), когато Лана ми съобщи, че следващата сряда ще направим официални избори за да бъда официално вице, а Роб да поеме ICX (Роб е един изключителен човек от Бразилия, който дойде наскоро). „Приготви 5 минути реч и бъди готова да отговаряш на въпроси. И пиши на всички един мейл, че ще има избори.“ „Докога да съм готова с мейла?“ „До вчера!“
Справих се някак, на срещата със спонсорите учудващо не скучах, отидох на 90тарско парти през уикенда, изобщо… реч съчиних в сряда следобед. Нямаше и нужда от нея в крайна сметка.
Не знам как процедира айсек в другите страни, ние сме в Германия и всичко е бюрокрация. Започнахме към 30 човека, но само 12 имаха право на глас по принцип, новите трябваше да си поискат правото и да кажат какво са сторили досега. Цялото първо гласуване скапа и мен и Роб тотално. Седяхме си двамата и се нервирахме все повече. От една страна – нищо кой знае какво, формално гласуване с минимален шанс да не те изберат, особено като няма други кандидати. И все пак – стрес. Отделяш някакви хормони, ушите ти писват и синята роба, която ти връчват никак не те успокоява. Роб е мъж и затова го помолих той да мине първи. Беше впечатляващ поне според мен – екстровертен във всяко едно движение, уверен, усмихнат, отговорите му някак на място. Завидях леко. Аз съм някъде точно противоположното. Напуснах залата в компанията на мароканския айсек-президент, който прави практика тук, и влязох отново, под относително бурен аплауз, колкото могат да възпроизведат 21 човека. 21. Трябва да убедя 14.
Речта си забравих още отвън. Заговорих съвсем друго. Заговорих за себе си, както Роб. Само за разлика от него, аз съм сторила много, но нищо за Айсек. Все тая, обясних какви са ми плановете и се започна с въпросите. Най-коварният и гаден дойде именно от Лана, знаех си някак, че все някой ще ме пита как интровертен и тих човек като мен ще поеме най-парти отдела, ще мотивира хора и ще осъществява комуникацията между нас. Мълчах по-дълго от нормалното. Накрая реших да кажа истината, както винаги. „Не съм перфектна за тази позиция, така е. Но айсек е преди всичко за развитие на лидерски умения и това е моят шанс да развия моите. Дайте ми го.“  Споменах ли че целия цирк беше на английски. Мразя да говоря на английски. Затова опитах да си представя как например един ден на английски ще убеждавам комисии да ми платят кенкююто в Япония или по-лошо, ще се явя на някой конкурс по ораторско майсторство на японски. Давай да тренирам, мислех си, нищо не губя, само още някой бял косъм. И така, настъпи време за гласуване, аз и Роб стоим отвън. „Беше прекрасна, Маги.“ „Мерси, Роб, ти беше неотразим.“ „Ще ни изберат, не се притеснявай.“ „Теб със сигурност, мен надали…“ и тогава чухме ръкопляскането, отвориха ни вратите и видяхме Наргиза, предшественичката на Роб, и Себо, моят предшественик, върху два стола с ръце зад гърба. Държат водата. С която, ако сме избрани, ще ни полеят. Един плюс да не те изберат – оставаш поне сух. Йеремиас, модераторът на изборите ни, заговори и около 5 минути всяваше психологическо напрежение обяснявайки колко не е страшно да не те изберат. Чак публиката се отчая (те също не знаeха дали сме избрани).
„И сега е крайно време за резултатите!“
И мигът, когато усетих стичащата се топла вода по косата ми, беше може би един от най-щастливите в живота ми.

Някъде тогава научих важен житейски урок: когато те поливат с вода, не бива да навеждаш глава. Потича ти по врата и стига до чорапите.
Поздравления, шампанско и кратък размисъл какво по дяволите мога да облека. (В цялата суматоха не ми беше хрумнало да си взема дрехи.). Патрик живее най-близо и ме отвлече набързо. Дори ми осигури сешоар.
Честно казано, не забелязвах какво се случва. Така че не тълкувайте погрешно погледът на тази снимка, това е просто безкрайно щастие, че се справих и че ме избраха с 18 от 21 гласа. А пък Себо е гей, така или иначе:

Справих се с всичко този месец.  Имам право днес да посрещна нова година с 200 японци, японофили и консули и да ям суши колкото си искам.
Искам февруари да е също толкова шарен, луд, мистичен, пълен с ту с щастливи, ту с тежки мигове, когато ясно ти става, че нищо не е черно и бяло. Искам корковата ми дъска да натежи от снимки на позитивни хора, а главата ми да проумее поне още толкова неща, колкото този месец. И да налучквам настройките на апарата искам, когато снимам, така че кожата да прилича на кожа в първите 10 минути от сесията, а не след 3 часа. И ако може да се доказвам в полета, където по принцип съм компетентна, също ще е добре. Макар че импровизацията в полето на маркетинговите проучвания и психоанализата май мина. Номерът е да си в костюм, както споделят Hurts. Саундтракът към моя живот този месец се състои само от Hurts, Florence and the Machine, руски емигранти в Берлин, музика от руски пародии на властелина и един Майкъл Бъбли, който ми изпълва душата по изгрев слънце.

18ти беше последната ми нощ в Германия за тая година и след като стегнах багажа получих най-невероятна покана от М. да посетя флоутинг центъра, в който работи след работното време и да се насладя на изживяването. Идеята: влизаш чисто гол в една футуристична капсула пълна с 600 л вода и 300 л сол затваряш се и един час се носиш във водата. Помага за всичко. Мен накрая ме хвана съклет, но тя твърди че на 2-3ия път можеш да заспиш и после се чувстваш сякаш си спал 3 дена.
След като се почувствах 3 метра висока и лека като перце навестих един добър приятел и гледахме унгарския „Контрол“ – експериментален филм за контрольорите в метрото в Будапеща, по-точно за борбата на един от тях с демоните му, макар че всички са отбор образи. Саундтракът е индъстриъл, а филмът е безбожно смешен и сериозен едновременно.
На 19ти се събудих и се стресирах от снежната виелица навън, проверявахме в нета положението на летището и като цяло ситуацията беше 50:50 ще летя ли или ще нощувам на палатка. Забрах другарчето да ми помогне с куфара и в 4 бях на летище Франкфурт.
Още с чек-ина получихме (аз и М.) по един гутшайн за храна в рамките на 10 евро и ни казаха в 8 да минем пас-контрол. Убихме 1 час наблюдавайки полевия лагер на млади японци в средата на хале с, големи бяха сладури – всичките с коси боядисани в един оттенък на кафявото и с откачени дрехи и някой даже с пантофи. Моят гутшайн отиде в един магазин за сладолед, а този на М. – в Макдоналдс. В 10 часа бяхме в самолета, готови за излитане, едни от малкото с този късмет. Е, вътре ни очакваше „приятна новина“: 20 куфара са затлачени още в летището и няма как да дойдат и ще си ги получим до 2-3 дена. След едно изненадващо добро кацане естествено се оказа че нашите куфари ги няма, както и на още 40 човека, въпреки първоначалната информация. Шиката га най и айде към централна гара.
Там няма контакти за лаптопи (всъщност за каквато и да е обществена употреба няма) и охраната идва да ми досажда да съм спяла като нормален човек, тоест в седнало положение, че съм цапала. Ай си *&^$&*^%.
В 7 се метнах на автобуса за Бургас. В 2 си бях вкъщи. Вкъщи е прекрасно. Като на сън хапвам със семейството и всичко е топло, вкусно и нереално. Спя 6 часа, ставам, ям и пак спя.
Едва днес горе-долу влизам в ритъм и реалността придобива форма и ред. А във Франкфурт цари все същия хаос…

Странното на JLPT е, че няма спийкинг. За сметка на това във влака за Щутгарт аз си направих такъв спийкинг с един прекрасен японец от Йокохама, че се заредих емоционално за 3 изпита напред. Само като си спомня как ми се поклони накрая с вечното „Гамбатте кудасай!“ и душата ми се сгрява.

В прекрасната сграда на vhs Stuttgart по навик огледах тълпата със социологическото ми око – 80% млади хора, изненадващо малко отаку-та. Поздравления от директора на vhs и представител на The Japan Foundation, който изръсва „шикен-о танонде кудасай“ (~enjoy the exam), при което всички се смеем. После ни викат по номера, като тези за Н1 са първи. Де и аз един ден да се явя на Н1, а? Не смея да си го помисля даже…

Vocabulary check-a беше първата част, 30 минути, къде 30 въпроса. За малко да забравя да направя последните 5 примера, защото страниците се бяха слепили и чак на бланката за отговори се усетих, че има още неща. Иначе се оказа, че знам много повече думи отколкото си мисля и неща, споменати бегло в първи семестър все още седят някъде сред синапсите ми и без усилие мога да си ги спомня. Виж, неща, които виждам за първи път, са безнадеждни. В 3 от 5 случая. Щом открих логиката на „игай“, че е „с изключение на“, значи може и да стане японист от мен.

Пауза 40 минути. Кеееф.

Reading/Grammar – 60 минути. Най-големия ми страх след цифри на лисънинга. Въобще не болеше толкова, даже беше супер интересно. В сравнение с изпитите по английски и немски, този по японски може да бъде наречен забавен. Даже има и картинки, за разочарование на отакутата – не в манга-стил. Ама те са в лисънинга, който е 30 минути след края на граматиката.
Подкастовете ме бяха наплашили, че ще има сравняване на графики и числа, но нищо такова не се появи. Най-интересна ми беше частта със ситуациите и кога какво е подходящо да кажеш. Тук донякъде помага гледането на филми.

И след това….край. Време за всичко друго. И докато чета текста по индустриална социология за феномена макдоналдс, тайно си мечтая догодина да се явя на Н3 и да се чувствам така подготвена както сега….