Днес денят е някак умрял. И как няма? Вчера легнах в 12 и нещо, днес станах в 5. До 7 позволих на немския език да скита из празните коридори на мозъка ми и после пак си легнах. Събудих се в лошо настроение в 9 и нещо. И как няма? От последните два дена - само шибани новини. И Хийт Леджър го няма, колкото и странно да звучи. Доларът умря, но това не е никак странно. Не, че следя кой знае колко финансовите новини, но понякога, незнайно как, такива новини като “Рецесия в щатите” достигат и до тукашните земи. И в Близкия изток става нещо, помислям си, докато затварям прозореца с разните новинарски сайтове.
Едно от нещата, които ми вдигат настроението са текстовете на 4те песни, които с дълго взиране из папките предположих че ще ме накарат да се свестя:

Take me down to the paradise city
Where the grass is green
And the girls are pretty…

Black hole sun
Won’t you come
And wash away the rain?

И накрая си пускам Тил Линдеман, който просто не мога да не се усмихна като го чуя как пее “Deine Größe macht mich klein, du darfst mein Bestrafer sein!”. На фона се чува разбеснялата публика, която пее с него и аз блъскам по клавиатурата и мамка му искам да съм там. После Кърт Кобейн запява “Rape me” и ми навява разни мисли за мъртвите, които няма да се върнат. Бог да прости, въздъхвам. Четвъртък е. В крайна сметка, ще си пусна “In the end it’s all nice” (от саундтрака на … да, на него…) и ще гледам небето и ще чакам душата ми да се върне. Да, забравих да спомена, че са я фотографирали, тия шибаняци от НАСА.

Не, сериозно, какво ми става???